Вени Марковски и неговият опит с дезинформацията в най-бедната страна членка на ЕС – България

Вени Марковски е един от пионерите на интернет в България. През 1993 той става съосновател на bol.bg - първия интернет доставчик в София. През 1995 съосновава "Интернет общество - България", неправителствена организация, на която още е председател. 

Господин Марковски, вие сте ключова част от историята и разпространението на интернет в България. Кога започнахте да се интересувате от фалшиви новини? Кое ви провокира да работите в тази насока?

Нямам спомен за точна дата, но в историята на българския Интернет партенките си съществуват горе-долу от времето на появата на първите системи за обмен на съобщения в страната преди повече от три десетилетия. Всъщност, по-правилното е да използваме термина „фалшива информация“, защото не всяка е новина.

Съществува ли зависимост между методите за разпространение на фалшива информация, темите които засяга, и уязвимите групи?

Не съм забелязал подобна зависимост, но се забелязват едни и същи партенки, свързани с определени малцинствени групи, без значение дали се намират в България, в Русия, в Западна Европа или САЩ (все региони в света, от които имам наблюдения и следя чрез специализираната литература). Речта на омразата е неразривно свързана с партенките.

Как изглежда дезинформацята в съпоставка между САЩ, Западна Европа и България в частност?

Като имаме предвид дефиницията на понятието („Дезинформацията включва всички форми на фалшива, неточна или подвеждаща информация, която е създадена, представена и популяризирана целенасочено, за да предизвика обществена вреда или с цел печалба“ – Експертна група на високо равнище към ЕК, 2018 г.), то има две разлики: първата е в мащабите и последствията, а втората – в ефекта върху гражданите.

Виждаме, че дезинформацията, свързана с КОВИД-19 в България имаше смъртоносен ефект върху хората в страната. Броят на починалите в следствие от КОВИД-19 е далеч по-голям, отколкото е в другите посочени страни. Ефектът върху гражданите е – в буквалния смисъл на думата – смъртоносен. Медиите трябва също да поемат своята отговорност за разпространяване на фалшива информация.

Какво имате предвид под поемане на отговорност?

Когато някоя медия кани гости, популяризиращи невярна информация и разпространяващи фалшива информация, тя става съучастник. Крайно време е в медиите да не бъдат канени „експерти“, допринесли с „експертните“ си мнения за по-голямото разпространение на фалшиви новини – и не само за КОВИД-19, но и за войната на Русия срещу Украйна, например. Медиите (вкл. и националните обществени БНР и БНР) канят непрекъснато по студията хора, доказали се не просто като калпави „експерти“, но и като лоши последователи на Ванга, защото нито едно от предсказанията им не се случва.

Съвсем скоро Европейската комисия публикува Насоки за учителите и преподавателите за справяне с дезинформацията и насърчаване на цифровата грамотност чрез образование и обучение. Как се приема наръчникът сред целевата аудитория?

Надявам се, че скоро ще чуем конкретните ангажименти от страна на образователните системи в страните-членки на ЕС. Известно е, че всякакви нововъведения в тези системи, дори и онези, предлагани с най-благородни цели, отнемат доста време от предложението до внедряването, но дано съответните институции този път се раздвижат по-бързо, защото става дума за критичен проблем.

Докато наръчникът се фокусира върху изграждане на инструменти за борба с фалшивата информация за млади хора, които все още са част от образователния цикъл, как биха могли да се достигнат други социални групи, които имат много слаба „имунна система“ срещу интернет дезинформацията?

Едно възможно решение би било, ако насоките се използват и за други сфери на обществото (със съответната редакция, разбира се). Но се страхувам, че проблемите у нас са същите като тези с ваксинацията срещу КОВИД-19: хората не вярват, че има проблем с информацията и съчетават това с липсата на знания за това как да се справят с него (или принципа „Кой си ти, че ще ми кажеш, бе!?“) Явлението е достигнало трагично големи размери, защото експертите, споделящи вярната информация, нямат достъп до медиите.

И това щеше да е малък проблем, ако в тези медии не се появяваха хора, разпространяващи дезинформация. Резултатът е, че гражданите нямат достъп до достоверна информация, но имат огромен и неограничен достъп до фалшива такава.

Битката с фалшивите новини губеща ли е, когато е толкова лесно да излъжеш, а изисква толкова много да докажеш истината?

Губеща ще е, ако не вземем мерки – като общество, но и като индивиди, всеки един от нас – и оставим партенките и дезинформацията да шестват необезпокоявани из публичното пространство. Обратното – ако се борим с нея, със сигурност ще имаме успехи, защото, съгласете се, ако нищо не правим, то значи предварително сме се предали.

Може ли един индивид да се бори с фалшивата информация? Достатъчно ли е да има група от отдадени проверители на факти или по-скоро има нужда от системни реформи?

Всеки един от нас – потребителите на социалните мрежи, може – и трябва! – да поеме лична отговорност да се бори с фалшивата информация. Когато видим някъде нещо, което не е вярно, не бива да го подминаваме, а трябва да го опровергаваме, да алармираме социалните медии, да настояваме те да вземат мерки, да предупредим приятелите си, така че те да не стават жертви на фалшивата информация и т.н., и т.н.

До каква степен инициативи като Read Twice, които искат да изградят капацитет сред медийните професионалисти, с експертиза от чужбина, могат да помогнат за подобряване на медийната среда у нас?

Много е важно да има такива инициативи като Read Twice и те да са успешни. Колкото повече – толкова по-добре. И те трябва да са не краткосрочни (година-две), а дългосрочни.

Борбата с фалшивата информация и дезинформацията е къртовски труд, в който всяка инициатива е добра, а от българския опит виждаме, че действително имаме нужда от споделяне на чуждестранния опит, тъй като обществото ни, както изглежда, е загубило способността си да се отнася критично към фалшивата информация и става лесна нейна жертва.

Особено важно е журналистите, репортерите, водещите, да могат не само да разпознаят фалшивата информация, но и да не се страхуват да опонират на събеседниците си, когато те пускат лъжи в ефира.

И, разбира се, редно е медиите да налагат елементарните норми на журналистиката в своята дейност, както и да вземат необходимите мерки срещу онези журналисти, които са волни или неволни рупори на фалшивата информация и на дезинформацията.